"...Накъдето и да се обърнем, почти у всички народи непременно ще намерим тези общи реликви на древния култ. От арийците, халдеите, зороастрийците, перуанците, мексиканците, скандинавците, келтите, древните гърци и римляни те напълно са преминали към съвременните парси. Финикийските Кабири и гръцките Диоскури са частично възродени във всеки храм, във всяка катедрала, във всяка селска църква, а християните-българи, както ще покажем по-долу, дори напълно са запазили култа към Слънцето.
Повече от хиляда години този народ, за който преди последната Руско-турска война знаеха малцина, е бил покръстен в християнството. И въпреки това те си остават същите езичници, както и по-рано. Ето например как те празнуват Рождеството и Новата Година. И до днес те наричат този празник Сурваки, тъй като той съвпада с празника в чест на древния славянски бог Сурва. В славянскaта митология това божество – Сурва – очевидно е идентично на арийското Суря – Слънцето – бога на топлината, плодородието и изобилието. Корените на този празник отиват далеч в дълбините ва вековете, тъй като много преди християнството българите са се покланяли на Сурва и са посвещавали празника на Новата Година на този бог, молейки го да благослови нивите им и да изпрати на тях самите щастие и поцъфтяване. Този обичай е запазен в цялата му езическа сила и макар че във всяка една местност има своите особености, обредите и ритуалите като цяло са едни и същи.
В навечерието на Новата година българите не работят и са задължени да постят. Младите моми приготвят голям сладкиш – платий – в който слагат корени с различна форма с млади кълнове, като дават на всеки име според неговата форма. Така един от корените те наричат къща, друг – градина, други – воденица, лозе, кон, кокошка, котка и така нататък, в съответствие с това каква поземлена собственост и какви земни богатства притежава семейството. В този символ на рога на изобилието са представени дори такива ценности като украшения и кесии с пари. Освен това в сладкиша поставят старинна сребърна монета, наречена бабка, която се превързва с червена нишка така, че да се получи кръст. Тази монета се смята за знак на късмета и щастието.
След залез слънце и някои обреди, включващи молитви към залязващото светило, цялото семейство се събира около голяма кръгла маса, която се нарича паралия; върху нея се поставя описаният по-горе сладкиш, сушени плодове, царевица, тънка восъчна свещ и накрая голяма кадилница с благовoния от най-високо качество – за бога. Главата на семейството, обикновено най-възрастният от неговите членове – дядото или бащата – с особено благоговение взема в едната си ръка кадилницата, а в другата свещта и обикаля къщата, окадявайки всичките четири ъгъла, като започва и завършва откъм източната страна; при това той произнася различни обръщения към бога, завършвайки с християнското “Отче наш, иже еси на небесех…”, адресирани към Сурва. След това свещта се скрива и се пази през цялата година, до следващия празник. Смята се, че тя притежава чудотворни лечебни свойства и се пали само когато някой от семейството е болен, като се смята, че това ще излекува болния.
След този обред най-възрастният взема нож и разрязва сладкиша на парчета, според броя на членовете на семейството. Получавайки своето парче, всеки бърза да го разгледа. Най-щастлив през предстоящата година ще е този, у когото в сладкиша се окаже старинната монета с кръста от червен конец; той е смятан за избранник на Сурва и всички завиждат на щастливеца. Следващи по важност са символите на къщата, лозето и останалите; в съответствие с намереното човек узнава своя хороскоп за предстоящата година. Най-нещастен ще бъде получилият котка; той пребледнява и трепери: горко му, защото е обкръжен от врагове и трябва да се подготви за тежки изпитания.

В това време в пещта слагат голяма цепеница, символизираща пламтящ олтар, и запалват огън. Това дърво гори в чест на Сурва и представлява оракул за цялото семейство. Ако то гори през цялата нощ и не угасне – това е добър знак; в противен случай се очаква смъртта на някой от членовете на семейството и празникът завършва със силен плач.

През тази нощ не спят нито момите, нито момците. В полунощ започват предсказания, чудеса и разнообразни обреди, в които горящата цепеница изпълнява ролята на оракул. Млада пъпка, хвърлена в огъна и гръмко пукнала се, означава бърза и щастлива сватба – и vice versa. Късно през нощта младите двойки излизат от домовете си и отиват на гости на познати, минавайки от къща на къща, разменяйки си поздрави и въздавайки благодарност към божеството. Тези двойки се наричат Сурвакари; всички момци носят големи клони, украсени с червени ленти, старинни монети и изображение на Сурва; по пътя те пеят в хор песен, толкова своеобразна, колкото и необикновена. Тя заслужава да бъде цитирана тук, макар преводът на друг език да намалява нейните достойнства. Ето думите, с които се обръщат към стопаните на всеки дом:

Сурва, Сурва, Господине,
Прати ни щастлива Нова Година,
здраве и късмет на този дом,
успех и благословление до следващата година.

Да имате добра реколта и пълни класове,
да имате злато и коприна, грозде и плодове,
да имате пълни бурета с вино и сити стомаси.
Бъдете благословени от Бога - вие и вашият дом...
Неговото благословение да е върху всички ви.
Амин! Амин! Амин!

Пеещите Сурвакари, получили във всеки дом възнаграждение за добрите пожелания, на разсъмване се разотиват по домовете си... Ето така символите на екзотеричния култ към Кръста и Огъня на древната Аряварта вървят ръка за ръка в християнска България..."

(Автор: Елена Блаватска;
"Кръстът и Огънят"- списание "Theosophist", 1879 година)